Калушари в село Байкал

0

web_022_29

Калушари – Езически ритуал, който все още е съхранен на север и на юг от Дунав, където съществуват едни и същи фолклорни форми, коренящи се в насложили се една върху друга древни традиции.  Като продължават своето съществуване в народната култура на румънци и българи, тези форми се трансформират съгласно нуждите на възприелите ги общества. Калушарската дружина е малка временна общност, състояща се от нечетен брой мъже, най-често седем, оглавявани от т.нар. ватафин – фигура, изискваща пълно подчинение на останалите.  Включването в дружината става посредством няколко нива на инициация. На първо място желаещият трябва да бъде преценен от ватафина, който взема под внимание неговите душевни и физически качества. Кандидатът трябва да се ползва с добро име сред съселяните си, да няма склонност към престъпване на моралните норми; освен физически здрав, той трябва да бъде „здрав” по отношение нормите на колективния живот. Тази „чистота” на кандидата е задължителна , защото в своето битие на лечител ще влезе в контакт с опасни сили и всяка слабост би била пагубна за него и за другите. След като е одобрен кандидата приема изпитанието на няколкодневен очистителен пост, след  което в присъствието на стари калушари е „осветен” с вода и специално заклинание изрично от ватафина.  След като усвои всичко кандидатър полага клетва, с която се обрича да изпълнява своите калушарски задължения. От този момент става част от калушарската дружина и приема всички предмети, определящи го като калушар.  Знамето, тоягите, шпорите са войнски атрибути, които подчертават военната  страна на калушарския колектив. Изследователи подчертават, че при среща на две калушарски групи или едната признава другата за по-силна, или влизат в конфликт, който може да доведе и до смърт. Сбият ли се двете дружини, никоя не отстъпва, докато не падне кръв. Мъртвите в такива случаи се погребват на място без опело и сега се сочат тук-таме „Русалийски гробища”. Преди залез слънце дружината се прибира винаги в къща, да не я завари нощта на открито. Дружината се връща срещу Богоявление и отива право в черквата, да и чете свещеника. Който не е четен, щял да полудее.  Калушарите от село Байкал, а и всички групи от Северна България  обикалят през месец май.  Облечени са с обикновени дрехи, на калпаците си слагат китка от лековити билки, на краката си слагат цървули с железни дрънкала и звънчета, а в ръка държат тояга до метър и половина, която от долу е подкована с желязо и заострена, за да може да се забожда в земята, като танцува калушарът. Окичена е с дранкулки, за да звъни когато се прехвърля от ръка в ръка.  Калушарите ходят по селата с мистичния си танц за здраве и плодородие или за лекуване на болни. Свири им на кавал или на гайда един свирец. Свири се специална мелодия „флоричика”, която докарва калушарите до транс. Докато танцува никой калушар не смее да говори. Когато ще лекуват в някоя къща, приготвят им ново гърне с „неначената” вода и нова паница с оцет. Болният бива донесен на черга и сложен на земята. Тогава всички калушари се хващат на хоро в кръг и само ватафът остава извън, държейки знамето от бял ленен плат със зашити в четирите му ъгъла чародейни билки и паницата с оцет, давайки заповеди. От начало се танцува по-кротко, после стъпките зачестяват – хващат чергата с болния и го подхвърлят нагоре. Ватафът влиза в кръга, трие болния с оцет от паницата, надвесва знамето отгоре му, духа го на четири страни, дава му да пие от оцета и се оттегля. Отново калушарите почват да играят, прескачат болния с възклицания три пъти. После те играят около гърнето с вода, в което са турени целебни билки. То е сложено на бял месал и покрито с кърпа подарена от болния. Обикалят го три пъти под звуците на свиреца и заиграват по-живо. Ватафът ги поръсва с вода от гърнето и мъмри заклинания. Тогава той дава знак да започне „флоричката”. Танцът става вихрен, калушарите сякаш не стъпват на земята. По даден от ватафа знак най-старият калушар, който води хорото, махва с тоягата си и разбива гърнето. В този момент болният трябва да скочи и да побегне оздравял, а един или двама от калушарите изпадат в несвяст. Без  такъв припадък няма оздравяване на болния. Тогава останалите почват да свестяват падналия си другар с танц в обратна посока. Съвземането трябва да стане бързо, понеже в противен случай падналият изстива и не се пробужда повече. Калушарите играят от понеделник до неделя. После се връщат в селото си, предават тоягите си на съхранение у ватафа, свалят украшенията си и сядат да се веселят цяла нощ.  Тръгнат ли да обикалят по селата калушарите не се завръщат 12 дни. Преди излизане се прощават с близките, така, като че ли няма да се завърнат. През всичките 12 дни те пазят следните правила:

  • Не говорят помежду си освен вечер и то малко и тихо;
  • Не се кръстят, когато ядат, не благославят, когато пият, не поздравяват когато срещнат някого;
  • Вървейки един след друг, те не позволяват никому да пресече веригата, да мине между тях и всеки стъпва в стъпките на предходника си. Само болни могат да разцепят хорото им когато играят и да седнат на средата, за да оздравеят;
  • Никога не газят вода, малките вади прескачат, реките минават с кола;
  • Ако някой от дружината изостане поради някаква причина, другарят му не го напуска, а стои при него и маха с меча си над главата му да го пази от зли духове;
  • Когато спрат да нощуват, не се делят, всички остават в една къща;
  • Ако пристигнат в село, от което е някой от калушарите, той не смее да се среща с роднините си;
  • Дружината изпраща напред калаузи, за да предупредят селяните за пристигането си, както и да не би да се срещнат с друга дружина и да се сбият;
  • Срещнат ли по пътя си кладенец, сухо дърво, стари гробища, кръстопът, обикалят ги три пъти и прекръстват сабите си.

 

Коментари

Оставете своя коментар към статията

You must be logged in to post a comment.

google